Симеон Гаспаров

Сюрреалистът в съвременната българска литература

                    "Общото между поетичната и мистичната аналогия е в това, че нарушават законите на дедукцията, за да принудят съзнанието да разбере взаимозависимостта на два обекта на мисълта, намиращи се на различни плоскости, между които логично функциониращият ум трудно би могъл да хвърли мост" Андре Бретон 

Човешко е да се съчетават противоположности. Човек може да е търпелив в работата и сприхав в семейството си или обратното. Щедър към едни, пинтия към други. Добър в едно и лош в друго и тн. В това свойство на човека, да съчетава противоположности, обаче, няма нищо особено човешко - и луната, измежду други обекти, има светла и тъмна страна. Светлината й наравно расте и намалява.

Специфично и собствено човешко умение е, обаче, да свързва точки. Да бъде или да създава връзка между отделни, с нищо несвързани точки. Да превръща хаоса в космос умее само човекът.

В този смисъл Симеон Гаспаров е голям човек, а от там и голям писател.

Да погледнем заглавията на книгите му само: Бизони край Дунава; Врати от небеса: или когато Джими Хендрикс беше българин. Бизони край Дунава.

Бизони / Дунава... безкрайно отдалечени точки. Българско семейство през 80те на 20 век/ индианско племе през новото хилядолетие. Българско момченце /Индиански вожд.

Врати от небеса: или когато Джими Хендрикс беше българин. Джими Хендрикс/Българин; Американски музикант от Чикаго/ циганче от Централна гара, София.

Симон Гаспаров с голяма любов свързва безкрайно отдалечени, географски и времево, точки; с мощни дар слово и въображение изплита силни връзки. Толкова силни, че въпреки неочакваността и ексцентричността си, започваме да ги възприемаме като логични и неизбежни. Дали не четях Синовете на Великата мечка, когато за първи път посетих Русе и от прозорците на хотел Рига видях Дунава? И недоумявах, как може да съм в България, пък да виждам Румъния!?! Защо пък да не съм чела Синовете на Великата мечка имено край Дунава? Нали прочетох Винету на едно летуване във Варна? В този си спомен съм сигурна: разревах се още на първата страница, където убиха на Винету жена му. Та от почуда, как съм се разревала на първата страница, запомних и мизансцена: неудобно, тясно дървено легълце в квартира под наем във Варна.

А, циганчето във Врати от небеса дали не е циганчето Асенчо, което вечно се моташе между Синьото и Попа и което всички от Кравай, а и онези от Магурата, покровителстваха? Ами Жорко, бледото тинейджърче, което навремени се озоваваше в детската психиатрия, където техните го институционализираха от бедност, когато не им достигаха парите да го гледат. Я зимата, я лятото. Сегиз-тогиз част от кравайската дружина му ходехме на посещения. Един час посещение, плодове и бонбони. Нищо. На фона на безкрайната му самота и мизерията на 80те.

Ето такива живи въглени вади Мони Гаспаров от сърцето си и изсипва в ръцете ни през страниците на книгите си. Защото и двете му книги са точно това, два горещи, сурови романа. Не защото не ги е мислил и работил, а защото въпреки мисленето и работата, въглените на отношението и обичта остават живи, а плътта на състраданието сурова. Авторовите, искрени и директни, впечатления предизвикват в мен, читателя, спонтанна, отдавна забравена, детска съпричастност.

Важно ми се струва да изтъкна и следното: България изживява страшната национална катастрофа, предизвикана от изтичането на човешки ресурс от страната. Тази катастрофа има две страни или две измерения. Едно е изтичането на мозък и мускул, което намалява възможността на страната ни да се развие в една по-интелигентна, по-добре развита икономически България. Две е изтичането на социално слабите, болните и малцинствата, което пък намалява шансовете на обществото ни да се развие в едно по-състрадателно, хуманно и обединено общество. На този страшен фон Симеон Гаспаров не само пише книги, статии и други материали на български и така не ни лишава, нас, българските читатели, от удоволствието да четем на родния си език, този на който се чете най-сладко; и прочее отдава своя принос към съвременната българска литература и култура (нещо, което малцина други в емигрантството продължават да правят). Но и още повече, интензивно и с щедри шепи пълни именно там, където зеят най-големите дупки, дупките в човечността ни, като ни заема лъчистите си очи за бистър поглед към циганчето, пияния индианец, младежа с китарата, децата от гетото, емигранта, чужденец.

И последно, но не поради маловажност сега, когато 90% от културния продукт на България се произвежда от децата на онези, които го произвеждаха преди "Промените" и според поговорката "Където е текло пак ще тече" романите на Монката Гаспаров представляват рядък артефакт, оставен от един от нашето маргинално, кравайско племе.

Хайде Монка, превеждай на английски, че инак, как ще ни стигнат американците?!?

Второто издание на Бизони по Дунава беше представено в Бар при Кръпките на 17 ноември 2018 и е вече по книжарниците в София и страната. На презентацията присъстваха авторът, Симеон Гаспаров, голяма част от живия и наличен кравайски елит, Хърватският посланик (защото Монката има три родини: рожденна България, осиновителка САЩ и на предците Хърватия, от където са емигрирали пра-родителите му), учителката на Мони от 4ти клас (най-важният), рожденици, случайни минувачи и виден столичен зъболекар (www.dentalart-bg.net: обявявам го тук само заради частицата "арт" в заглавието, а не защото ми е приятел).

Вместо избрани откъси от двата романа, тук добавям линк към блога на Симеон Гаспаров, и по-точно към материала му посветен на Деня на Благодарността, където ще разберете какво е общото между индианеца Скуанто от племето на Патуксетите от земите на север от Бостън и овчаря Петър Моканина от Добруджа

https://simeongasparov.wordpress.com